От момента на първата си глътка на живот все ни се налага да споделяме пространстовото си с някой...
Като сме малки не ни тежи. Но после в годините започваме да усещаме как въздухът около нас не стига. Освен това, бъдейки социални същества започваме да копираме, подражаваме, създаваме различни форми на нашето „бъдене“ .
И така година след година приготвяме си различни маски за различни роли, които играем. Колелото на живота върти се все по-бързо и по-бързо а ние жонглираме със маските като изкусни естрадни изпълнители...
И даже да има малкото моменти, в които си оставаме сами, то то не стига. В този кратък помеждутък ние си почиваме, взимаме глътка въздух... и толкоз. Толкова сме свикнали, че винаги някой ни гледа/оценява/прецениява и категоризира, че рядко си позволяваме на момент замисъл или скептицизъм...
Но има нещо което можем да въведем в това наше лудо и лицемерно спрямо себе си живеене...можем да си представим, че НИКОЙ НЕ НИ ГЛЕДА.
И тогава КОЙ БИ СЕ ПОКАЗАЛ скрит зад маските?
Усещам. Времето отминава, ние се чустваме като роби на живота, ситуации, че даже и понякога на себе си... гледаме се в огледалото, не се познаваме. Не разбираме кои сме. Какво искаме, какво е важно за нас...
Време е.
Кой съм, когато никой не ме гледа?
Търсете отговора. Заслужава си.
Comments